Опитвам се да не забелязвам. Колкото пъти идвам тук , все  се опитвам да не забелязвам. Накрая остават главоболието и замайването от опитването да не забелязвам. Може би се свиква. Може би е въпрос на рефлекси. И все пак , щом погледна жилищните квартали, хилядите прозорци, зад които стои по едно затворниче на около 10 , потънало в незнанието си за свобода, се изумявам.
А можеха да са навън , да тичат по полето, да се гонят между съседските дворове, да крещят от радост и да стискат зъби при разпраното коляно. Щяха да разберат стойността на приятелството, калено в скитосване сред коприви, гонене на вятъра и събирането на калинки. 
Минавам край групата им, спрели са  в междублоковото пространство. Дочувам ... това, което дочувам не е детско. Купешко е. Заучено. И не им прилича. 
По новините върви репортаж колко полезно, приятно и забавно е да заведете детето си в зоопарка , за да уплътни почивните дни с нарочена , предложена му от други, игра. Децата са доволни. 
Те не знаят , горките, какво е свобода.
После срещам вчерашните деца , вече зрели и опитни. Разминаваме се в тълпата на големия град. Не са се променили много. Хубави хора са. Само дето не можеш добре да ги видиш. Тънка, незабележима  обвивка самота се дипли върху им.
Прибирам се в зеленото си село. Истинското е там отвън, между плевелите и зеленчуците, между крясъците на децата и подвикването на майките. И вътре, при хората, които споделят хляба, който  замесвам  с топлината от  техните длани.   

Споделям напълно. Хубаво нещо са компютрите и интернета, но както се казва "много добре не е на добре". Сега децата не познават истинските игри и истинския живот. Живеят някакъв виртуален.

синът ми е на 12 почти. Излиза всеки ден с приятели, ходи до Южния парк, кара колело :))))))))))))))
Намират си сами занимания. А събота и неделя идва с мен на вилата и ми помага в земеделието :)))))))
Както си го направим ние самите.